Бутик "Ален Мак" - ръчна изработка на бижута от естествени камъни и минерали. Купете си Вашето бижу!

Играта на цветове при естествените камъни

Прочети всички статии за кристали и минерали


Играта на цветове при естествените камъни минерали Както и да го гледаме има „много неща между небето и земята“, които вече или още не разбираме. Това важи не само за лечебните сили, но и, примерно, за областта на техниката. Кой е могъл да си представи преди няколко десетилетия комуникация посредством спътник, кацане на луната или снимки от други планети...
Докато не сме в състояние да измерим трептенията и излъчването на кристалите, не можем да изключим тяхното съществуване.
В някои области нашето познание действително започва да се изостря, в търсене на нови пътища откриваме стари тайни и ги вграждаме отново в ежедневието си.

Още египетските жреци са знаели за психологическото въздействие на определени цветове върху човека. Те възприемали връзката между отделните цветове и седемте тогава известни планети като даденост по същия начин както взаимовръзките им с човешкото съществуване; съответно те както в свещената област, така и в лечебните си дела на практика прилагали влиянието на цветовете върху душевността и организма. Цветовете, които според тях пряко въздействат върху психическото състояние, били червено, оранжево и жълто, зеленият цвят неутрализирал различните влияния, за синия, моравия и виолетовия цвят се смятало, че събуждат спиритическите възможности. Подобни учения за цветовете до ден днешен съществуват сред мистиците в Индия и Китай, Тибет и Тайланд; те и в нашия регион срещат все повече почитатели. С предпочитанията си към определени цветове се съобразяваме не само при психологическите тестове, при покупка на кола или обзавеждане на жилището си, а и при цветята, облеклото или скъпоценните камъни, които избираме за бижута.

Защо тогава да не приемем, че интензивната игра на цветове на скъпоценните камъни притежава успокояващо или ободряващо, пречистващо или целебно въздействие? Тъкмо в съвременното, езотерично повлияно лечение със скъпоценни камъни мисълта за медитацията, необходимостта да намерим себе си или вътрешна яснота, заемат централно място. На цветовете тук се гледа като на светлинни честоти, които пряко влияят върху биохимичните процеси в организма. Същевременно тези цветове, които в основата си са химически процеси, действат рефлекторно върху химическия обмен в човешкото тяло и по този начин променят емоционалното състояние на човека. Тези знания, датиращи от много векове, дори от хилядолетия в човешката история, играят не по-малка роля и в християнското учение.
Поне до XIII в. едва ли можем да си представим както християнските символи, така и традициите в облеклото на различните съсловия, магията и хералдиката, църковното изкуство и литургичното облекло без символиката на цветовете; както при камъните тя притежава значение, което далеч надхвърля външните белези. Да си припомним в крайна сметка и виденията на Св. Хилдегард за структурата на рая. Климент от Александрия също придава важно значение на цветовете на камъните, от които е съграден небесният Йерусалим.
Хилдегард от Бинген има особено отношение към скъпоценните камъни, не само що се отнася до медицината. Когато например в увода към природонаучните си съчинения преразказва и тълкува историята на сътворението, при описанието на първоначалното състояние на човека разполага кристал там, където по-късно ще намери мястото си жлъчката. Тази формулировка без съмнение позволява различни тълкувания, от една страна тя свидетелства за значението, което Хилдегард придава на скъпоценните камъни, от друга за интуитивните или придобити чрез откровения познания за магнитните полета на тялото, чийто смущения или хармонизиране определят здравословното състояние на човека. Същото ясно определено отношение към скъпоценните камъни Хилдегард проявява и когато описва във виденията си украсени със скъпоценни камъни одежди на блажените или пък нарича сина Божи „сапфиреносин човешки образ“.

Скъпоценните камъни според Хилдегард са създадени в четвъртия ден на сътворението, те олицетворяват космически процеси като слънчева дупка или лунно затъмнение, те са украшение за първия измежду ангелите и милостив дар за човека.
Ахатът, който въпреки многоцветните си жилки предимно се среща в черно и бяло, при Йохан Гайлер от Кайзерберг се интерпретира като символ на твърде загрижения за земните си дела човек, белите ивици обаче потвърждават, че тези грижи не са съвсем неизбежни. Аапидер Кретиен тълкува черния цвят на ахата като символ на скръбта поради извършения грях, а белия като израз на радостта от опрощението и придобитата от него отново чистота на душата.

Аметистът е символ на вечния живот. Амброзии Аутпертус го нарича също знак за достойнството на небесното владичество и символ на апостолите, които „разнасят вестта за Господа по всички краища на Земята и така са се превърнали в одежда за най-висшия цар“. Беренгауд, игумен на Шпрингирсбах, Александър Минорита и Луис от Алкасар, който обстойно се занимава с алегорията на скъпоценните камъни, наричат аметиста символ на световния съдия, справедливостта и благостта.
Берилът, който може да е от бледо-безцветен до чисто зелен, получава различни тълкувания според силата на оцветяването му. Когато е блед, той олицетворява лишенията, притесненията, страха и смъртта, но според Йохан Гайлер е и символ на смиреното примирение пред презрението на света kakmo и на отказа от възгордяване въпреки притежаваната мъдрост. Ярко зеленият берил е съставна част от украшенията на Богородицата, както ясписът и смарагдът. За нея Псевдо-Илдефонс написва следната молитва, свързана със символиката на скъпоценните камъни: „Ти си ябълковото дърво в средата на рая, напоено от извора, ти зеленееш и цъфтиш, раждаш листа и плод. Ти зеленееш в кълновете на праведния начин на живот, цъфтиш в раждането на добродетелите, носиш листа в разпространението на набожността и раждаш плод в делата на светата любов. Твоята зеленина прояснява очите на духа и тялото, уханието на твоя цвят събужда мъртъвците, сладостта на плода ти спасява разкаяните и отчаяните.“
Тъй като цветът му се свързва и със зеленината на морето, което се състои от безброй капки, берилът се смята и за символ на всички народи, които ще се стекат пред престола Господен в деня на Страшния съд.

Беден на цветове е и халцедонът, той също се числи към камъните на Дева Мария и е знак за страхопочитанието й пред посланието на ангела, за благодетелния й живот. Дионисий Картузиан го определя като символ на вярата, която не може да да бъде разбрана докрай от никой сътворен дух, на човешкия интелект, който не може да свети сам за себе си. Филипо Пичинели пише: „Ако бледността се схваща като знак за постенето, разкаянието и умъртвяването, тогава онзи, който надминава другите в бледия цвят на умъртвяването, пред очите на Бога ще бъде най-голям.“
Същевременно Пичинели вижда в хризолита нещо, което всъщност се отнася и до берила - картината на разбуненото море. Златните му жилки са знак за непостоянното земно щастие, което може да бъде опазено само с цената на грижи. Преди всичко обаче хризолитът е символ на вярата, на „живата вода“ и на творчеството на Светия дух, при Псевдо-Илдефонс и на скръбта на Дева Мария, когато вижда страданията на своя син. Хризолитът и берилът олицетворяват несигурния елемент вода, затова при Аретас те са символ на апостол Тома, защото вярата му се разколебава, но и защото достига до страната на мисията си Индия по море. Провали и успехи, добро и зло, неспокойствие и спокойствие се обуславят взаимно.

Хиацинтът, който понякога мени цвета и вида си и по тази причина трудно се разпознава, според Аретас от Еритрея олицетворява апостол Симон, преди да приеме християнската вяра, а също и непостоянството на мисълта, защото променя цвета си при смяна на времето. Меките нюанси на хиацинта не на последно място препращат към опрощението на греховете, милостта на божестбения съдия, готовността за състрадание. Затова в средновековното изкуство Христос често е изобразен в синкава дреха с цвят на хиацинт. Значението на ясписа също се тълкува различно, в зависимост от това дали притежава зеленикав или червеникав оттенък. Йохан Гайлер от Кайзерберг например пише, че яспис с червени жилки говори за пламенна любов, а ако е обезобразен от шафраненожълтото на змийския цвят, означава гняв и завист. Според Хайнрих от Крьолвиц различните зелени оттенъци на ясписа (и смарагда) олицетворяват различните фази на растежа и зреенето. Андреас от Цезарея говори за четири значения на зеления цвят на ясписа. Според него той символизира Петър, който в часа, в който се отрича от своя учител, носи в себе си смъртта на Иисус и трябва да я съпреживява в собствени мъки, но който обича Господа с вечнозелена любов и отвежда Христовото стадо на „вечнозелена паша“. Подобно тълкувание за връзката между зеления цвят на ясписа и живота на апостолите срещаме впрочем и при Аретас според него Петър изпитва вечнозелена любов към майстора, но по време на страстната седмица е обзет от страх, затова се отрича от него. После отново се съвзема чрез потоци от сълзи на разкаянието и повежда вярващите през извора на кръщението към мястото на зеленината, на вечния живот.

Тълкуванията на оникса и сардоникса твърде често се преплитат; вторият всъщност представлява оникс с жилки от сардер. Сам по себе си ониксът е символ на не особено болезнените страдания на апостол Яков. И тъй като по цвят си прилича с прозрачния нокът на ръката, той получава многозначно тълкувание от предпазно средство пред телесни и душевни рани до това, че Христовата кръв прозира през мистичното тяло на църквата.
Алегорията за ноктите на ръката, оникса и сардоникса намираме и в една от тринайсетте проповеди за скъпоценните камъни на Йохан Гайлер от Кайзерберг. И тук ониксът е знак за милосърдие и алчност по ноктите добре се познава характера на човека.

Рубинът свети „кървавочервено“, поради това Хайнрих от Крьолвиц го свързва с мъчениците, пролели кръвта си за Господа и вечния живот. И сапфирът може да свети в червено, в пурпурночервено, в това Амброзии Аутпертус вижда висшата степен на любовта, която подобно на Христа жертва собствения си живот заради приятелите и се нуждае от мъченическата смърт, за да стане съвършена. (При това тълкуване вероятно играе роля и произхода на пурпурния цвят, за който е трябвало да умират хиляди и хиляди пурпурни раковини.) В пурпурночервено според алегориите се явява ангелското войнство, което подкрепя Христос по време на страстите му. Огненочервеният цвят на рубина и на сапфира може да означава също пламенна любов към Господа, изпълненост от Светия дух, който петдесет дни след Великден се спуска с огнени езици върху Земята, а и огъня на световния съд. Но когато сапфирът е светлосин, той заедно с хиацинта и понякога и с тюркоаза се превръща в най-важния камък в християнската алегория, в символ на всичко небесно. При Оригин, Йероним, Грегор Велики, Албертус Магнус и Беда ведрият небесен цвят на сапфира олицетворява величието Господне, небесните вселения като такива, надеждата за избавление, копнежа по небесната родина, доброволната бедност на християнина като залог за правото да стане гражданин на небето. Йохан Гайлер освен това описва синия сапфир като символ на отърсването от всички земни стремежи, като водач към небето и олицетворение на бедността, с която още на земята може да се заслужи небесното богатство, но и като символ на онези „нищи духом“, на които им е обещано царството небесно. В средновековната „Рейнска възхвала на Дева Мария“ Богородицата носи син сапфир като знак за бистрото й сърце, за пречистващата сила и душевния мир, които излива върху тези, които й се молят. А според Хайнрих от Крьолвиц сапфиреносиният цвят е и символ на всички, които се изповядват, за да стане душата им отново толкова бистра и светла като този камък. Жълтия вариант на сапфира се приема и като знак за смъртта, като символ на недоимъка и лишенията, на покритото c рани тяло на Иисус, от което се отделя душата, за да победи ада, като премине през него,
Сардерът и сардониксът, т.е. керемиденият сардер с бели и черни ониксоби жилки, заемат широко място 6 християнското тълкуване на скъпоценните камъни. Грегор Велики и Амброзии Аутпертус твърдят, че името сардер означавало червена земя, поради това той олицетворява Адам, който според еврейската традиция е създаден от червена кал. Луис от Алкасар е на мнение, че сардерът прилича на човешка плът придобила природата на скъпоценен камък с цялата му светлина, непреходност и великолепие, стига човек да го разгледа достатъчно внимателно. Кой символ, следователно, би могъл да олицетворява по-красиво и по-подходящо Възкресението Христово?

Някои автори тълкуват трите цвята на сардоникса в тяхното единство, други интерпретират цветовете на различните слоеве поотделно. Според Хуго от Сен Шер черните и белите жилки в основния червен цвят означават, че човек търпеливо трябва да понася тъмните си слабости заради пречистването си. При Беда черното е знак за смирението ни, което почива върху знанието, че пълното пречистване е невъзможно. Петър Берхориус твърди още по-драстично, че смирението действително би трябвало да ни почерни, защото черното е долен и презрян цвят. Черна е и тъмнината, която скрива всичко презряно пред света, например според Йоахим от Фиоре това е състоянието на незнание. Черният цвят символизира и състоянието на потъмнялата от греха душа, както и състоянието на апостол Филип, преди да бъде призван да служи на Господа.
Белият цвят, напротив, отразява светлината на божественото послание, блясъка на вярата, телесната и духовната чистота. Така Хайнрих от Крьолвиц тълкува белите жилки на сардоникса като знак за неопетнената девственост, докато Псевдо-Хуго от Фойи го нарича символ на неистинското, защото жилките му са извити. Според Кретиен сардониксът е знак за приятното и неприятното, щастието и нещастието, а според Луис от Алкасар за трайна сила, защото „древните имали обичай да обозначават дните на щастието с бяло камъче, а дните на нещастието с черно“. Впрочем не само щастливи и нещастни дни, а и гласовете „за“ и „против“, които често решавали живота или смъртта на човека. От тази гледна точка едва ли има по-подходящ символ от сардоникса за пътуването на Христос към ада, на онова пътуване, което носи на прокълнатите вечни мъки, на спасените обаче вечно блаженство.

Да се върнем към сардера с вграден оникс, на който се приписва и една символика, която е доста куриозна с оглед на днешните ни схващания за хигиената. Според нея трите цвята олицетворяват ноктите на ръката: червеното телесното страдание, бялото - чистотата, а черното - смирението. Самият нокът на ръката поради своята незначителност също често се отъждествява със смирението, но според Йоан от Сан Джеминиано той е и важен признак за определянето на човешкия характер, човек с нокът на хищник или птица по всяка вероятност е алчен, скъперник или невъздържан.

Яркозеленият цвят, който понякога се среща при берила или ясписа, преди всичко обаче при смарагда, е един от най-важните цветове са символи на средновековната мистика. Св. Хилдегард в текстовете си го сравнява със земята и нейната жизненост. „Зелената сила“ на човека е непрекъснато повтарящ се символ на творческата мощ на Бога. Зеленото може да обозначава и човешкия образ на Христос, строгостта на апостолите по отношение на грешниците, които не искат да се покаят, мъдростта Божия и съвършенството на човека пред лицето на Бога, т.е. предназначето му за вечен живот. Зеленият цвят съответства на ритъма на растителността, на неувяхващата вяра, на непресъхващата надежда, така го виждат Беда и Псевдо-Хуго от Фойи. Ришар от Сен Виктор тълкува зеления цвят на скъпоценните камъни като символ на неувяхващия човешки копнеж по вечното убежище, а Беда твърди, че „духовната влага“ на зеления цвят укрепва вярата на християнина. Според интерпретацията на Хайнрих от Крьолвиц смарагдът олицетворява строгите правила на пророците от Стария завет, които не носят плодове, по-мекият зелен цвят на ясписа, напротив, символизира Новия завет, носещ отпечатъка на апостолите и сладостта на зрелостта. В гръцката митология обаче зеленият цвят никак не олицетворява състоянието на растеж и зреене и съзидателната сила, а гибел и смърт, затова Андреа от Цезарея вижда в него символ на Христовата смърт. Поредицата от скъпоценни камъни, които едно време са помагали на богословите при тълкуването на Библията, завършва с топаза, който също се среща в различни разцветки. Ако той свети в яркия цвят на огъня, той е символ на Светия дух и се сравнява с деветия член на Символ-веруюто. Светият дух лекува душата, която живее в човешката гръд, а с това и всички болести в тази област, например на белия дроб, той неутрализира също така змийската отрова и спасява любимия Христов ученик от смърт. Топазът укрепва умозрителното мислене и облекчава мъките на смъртта, той изпълва човека с пламъка на религиозното усърдие. В кървавочервения си вариант топазът е символ на мъченичеството на апостол Матей. Беда приписва на синия вариант на топаза същите качества както на смарагда. Погледнати от днешно време, тълкуванията си противоречат твърде често. Но не бива да забравяме от една страна, че едно и също название не винаги се отнася до един и същи камък, така например познатият ни като лапислазули камък по-рано много често е бил наричан сапфир, а при Перидо понякога и топаз. Знаейки за тези противоречия, Луис от Алкасар изрично подчертава, че библейските автори, гъркът Теофраст и римлянинът Плиний Стари са разбирали под названието сапфир един и същи камък.

От друга страна, трябва да се има пред вид, че в зависимост от изходната си точка тъкмо картините на алегориите са изминали различни пътища в отделните културни кръгове и е трябвало да бъдат променяни, за да достигнат сърцата и умовете на хората. Така и днес се налагат големи промени в словесната идиоматика, за да се доближат понятията до лексикалния фонд на аудиторията.
Можем обаче да изхождаме във висока степен от обстоятелството, че оптичното сродство на нещата определя и вътрешната близост на тълкуванието. Ако златото достига висшата си чистота само чрез нагряване, т.е. чрез „мъчение“, то жълтият сапфир, жълтият хризолит или златният топаз загатват за това, че и човекът не може да достига зрелостта си без изпитания. Следователно цветът на златото олицетворява духовния стремеж, необходимостта от пречистване. Според миноритския францисканец Александър той е и знак за търпението, с което трябва да се понася пречистването и да се приеме послушанието, защото „без послушание всички добродетели са мъртви“. Така искрящите цветове нахризолита могат да се интерпретират като символ на Възнесението на господаря на света, защото тук се събират зеленият цвят на надеждата и вечния живот, синият на небесните сфери, белият на светостта и златистият на божественото.
Впрочем при Хилдегард златото играе доста значима роля, като то и днес все още се употребява в нейния смисъл, а именно за лекуването на ревматизъм. За лечението със злато тя пише:
„Златото притежава природата на слънцето, а също така почти и на елемента въздух. Когато човек има ревматизъм, той трябва да вземе злато, да го вари така, че да не останат в него нечистотии, но и така, че нищо да не се изгуби от него, и после да го стрие на прах. След това трябва да вземе малко ситно брашно, приблизително половин шепа, и да го омеси с вода. Към това тесто се добавя от златния прах толкова, колкото тежи един обол (0,7 г); яде се сутрин на гладно.
Същото да прави и на втория ден, само че сега трябва да опече курабии от брашното и златния прах и да ги яде през този ден на гладно. Така приготвено и изядено златото ще го освободи от ревматизма за цяла година.
Златото два месеца остава в стомаха, то не дразни лигавиците и не причинява язви. Напротив, то стопля и пречиства, без да застрашава стомаха на човека, ако е настинал или хремав. Ако здрав човек го направи, златото съхранява здравето му, ако го прави болен, ще оздравее.“
Алхимиците често са се заблуждавали, че силата на златото може да служи като тайнствено лечебно средство против всички болести. Такова универсално средство не познава u Св. Хилдегард, само Парацелс от Хоенхайм според легендата притежавал мъничко шишенце от него, като дар от демон, когото освободил от едно дърво.

Сходства в интерпретациите има при много познати понятия, не само при златото и среброто, кръвта или огъня. Често се прави връзка с цветя или културни растения, особено с такива, които са широко разпространени. Така Луис от Алкасар свързва пресния лук със свежозеления топаз и приписва на камъка, както далеч преди него Плиний Стари - дванайсет различни лечебни свойства, при това се съобразява и с полезните за здравето качества на растението. Подобно нещо се прави и с аметиста, който „има цвят на виолетка“. Така както за цветчетата, сплетени във венец, се смята, че прогонват последиците от пиянството и проясняват главата, то това качество се приписва и на камъка. Същевременно обаче той прочиства мислите и душата и поради това се свързва с последния член на Символ-веруюто, т.е. с надеждата за вечен живот, защото се смята, че аметистът прогонва и омайващите земни желания от мислите на човека.
Нито при описанието на лечебната сила, нито при библейските алегории става дума само за скъпоценните и полускъпоценните камъни. Непрекъснато се срещат и кехлибар, и перли, и корали. За последните Джовани от Сан Джеминиано казва: „Червеният цвят олицетворява червенината на покаянието и признанието. Защото колкото повече се срамуваме при покаянието, толкова то е по-силно. Тъй като изчервяването само за себе си означава наказание, то по този начин ние вече поправяме голяма част от грешките си.“ Въпреки че от научна гледна точка това е неправилно, кехлибарът, перлите и коралите често се включват в терапията със скъпоценни камъни, не на последно място и заради това, че в средновековните химни те се споменават като украшения и части от короната на Богородица.
Аргументите в полза на литотерапията и критиките отправени към нея изхождат от различни гледни точки. Но и двете в еднаква степен се коренят в практико-природонаучната и религиозна област. Основа на магическото или преобладаващо магическо лечение със скъпоценни камъни е учението за симпатията и антипатията, чието напрежение съхранява космоса, като израз на дуализма на дарбата и злото те слагат своя отпечатък върху религиите, а с това и върху душевния живот на човека.

Критика срещу лечението със скъпоценни камъни е имало още в античния свят ~ Плиний Стари например я формулира със завладяващ патос. През II в. църковният отец Квинт Септим Тертулиан подчертава, че скъпоценните камъни не са нищо друго освен прости минерали, Алберт Велики през XIII в. отхвърля магическата сила на камъните и тяхното одухотворено въздействие върху човека и изрично обръща внимание върху специфичния им минерален състав. Исидоро Севилски не по-малко убедително отхвърля поверията, които обгръщат скъпоценните камъни и изместват истинската вяра в божествените тайни. Около 1230 г. от перото на тъй наречения „Плетач“ се сипе остра критика, той изрежда практически примери за безполезността на магията със скъпоценни камъни. Така например отбелязва, че отличителните знаци на императора били обсипани с голямо число от най-скъпите камъни, но въпреки това Константинопол бил ограбен, а римският император убит.
Спорен остава въпросът, доколко „Плетача“ изобщо е искал да се вземат насериозно неговите по-евтини и по- ефикасни лечебни методи. Но неговото присмехулно-иронично съчинение безспорно е чудесен повод за Фолмар да анализира лечението със скъпоценни камъни от религиозна гледна точка.

Магическото им въздействие не противоречи на медицинското, векове наред те вървят ръка за ръка. Същото се отнася и до предупрежденията и критиките. Ако Петрарка изрично пише, че лечебните сили на скъпоценните камъни не трябва да се свързват с прекалени надежди, то богословът Конрад Мел от Херефелде към 1720 г. ги възприема само като символичен знак за Иисуе Христос. Той пише:
„Скъпоценните камъни означават: пред очите на Христа, на божествените му добродетели и качества, с които бил удостоен нашият Аарон, отказваме се от приказните разкази на древните за силата на скъпоценните камъни, знаейки че такива мъртви буци не притежават подобно естествено действие, като сардерът, който прогонвал отровата, топазът имал свойството да охлажда кипяща бода, рубинът помагъл против лоши сънища, линкурият давал смело и щедро сърце, аметистът правел угоден на големите господари, тюркоазът издавал здравето на този, който го носи, ясписът облекчавал раждането, спирал кръвотечения и радвал сърцето и т. н. Казвам, че всички тези неща произлизат от легендите и приказките на древните, опитът ги обори повече от хиляда пъти, а и природата и здравият разум дават много малко основания за това поверие. Затова не искаме да превърнем тези легенди в тайнство. Стига, стига, защото скъпоценните камъни имат други свойства, които дават основание на любителите на скритата истина да си спомнят за Христа и божествените му качества/\'
От този текст научаваме нещо много интересно, че народната медицина дълго след средните векове е продължавала да вярва в лечебното действие на скъпоценните камъни...



Прочети всички статии за кристали и минерали