Намек за това, че скъпоценните камъни твърде рано са били разтоварени от магическия им характер и причислени към минералите, се среща още при родения към 160 г. в Картаген църковен писател Квинт Септимий Тертулиан. Критикувайки прекаления лукс, той пише твърде злобно: „Онези малки камъчета, които по разкош биват сравнявани със златото - аз просто не мога да ги нарека иначе освен камъчета, чакъл или дребни топчета от кал.“

Многобройни са стигналите до нас антични и ранно средновековни писания на тема скъпоценни камъни. Като имаме пред вид освен това, че немалко неща са били изгубени или забравени в хода на историята, добиваме добра представа за широкото разпространение на познанията в тази област в Централна Европа. При това вероятно и някои рицари и монаси-лечители при завръщенето си от кръстоносните походи са донасяли в устно предание достиженията на арабската медицина.

Дефинициите на римския писател Кай Секунд Плиний (Стари) за връзките между кристалите и планетите, за вярата на римските императори и гладиатори в предпазващите им възможности, сигурно не са служили само като основа за многобройни по-късни съчинения. Като част от класическата литература на древността самите те вероятно са били широко известни, при това латинският език е бил „разговорен“ както за учените, така и за монасите, които разпространявали техните познания. Марбод от Рен, например, почти дословно вмъква цели пасажи от съчиненията на Плиний Стари в текстовете си или поне запазва техния смисъл, както е с главата за сапфира и ахата, въпреки че вероятно е ползвал и други източници, тъй като при него са описани далече повече кристали отколкото при Плиний. Самият Плиний пък посочва като един от най-важните си източници магическume книги om обкръжението на Зороастър. Цитираните както от Плиний, така и от Марбод текстове, наречени „Евакс“, са били причислени от по-късни изследователи с висока степен на вероятност към гръцката литература от V в. пр. Хр.
Педаний Диоскурид, роден в Киликия в средата на I в. сл. Хр., през цялото Средновековие е бил почитан като един от най-авторитетните познавачи на медицината. Неговите медицински указания „Phy siologus“ и „Euphorista“, преведени от гръцки на латински език, в които са събрани рецепти за домашното лечение на различни болести, са били широко разпространени в Европа. Диоскурид заедно с римските легиони е посещавал много страни, събраните там познания му послужили като източник за неговата обширна медицинска творба ,,De materia medica“ с детайлни предписания за приложението на лечебни растения и други лекарствени средства. Във „Physiologus“ той пише между другото за лековитата сила на диаманта, закойто и в други текстове се казва, че можел да пропъжда лошите намерения на дявола, а също и за ахата и за тъй наречения „индийски камък“, който до днес не е идентифициран. Гален по всяка вероятност е получил голяма част от познанията си за камъните от Диоскурид, а по-късно ги препредал на други автори. Можем почти със сигурност да допуснем, че бенедиктинците са притежавали тази медицинска литература в манастирите си. Дали обаче е била позната и на Хилдегард от Бинген, не е известно. Докато Диоскурид препоръчва само меките видове камъни, които лесно се стриват на прах и се прилагат вътрешно - например нефрит, кехлибар, малахит и хематит, игуменката от Бинген препоръчва вътрешно прилагане само за доста по-твърдия минерал берил.

Клавдий Гален, най-плодовитият медицински автор на античния свят, е роден през 131 г. сл. Хр. в Пергам. През 158 г. започва да се грижи като лекар за римските гладиатори в родината си. Според достоверни източници от 164 до 167 г. успешно практикува като лекар в Рим и чете лекции по анатомия, които са се ползвали с голяма популярност. След това високо почитаният лекар за няколко години заминава с учебна цел за Гърция и Палестина и пребивава във войнишките станове на Марк Аврелий и Луций Вар в Аквилеа. През 170 г. става личен лекар на император Комод. Доживява до 70-годишна възраст и написва множество медицински съчинения, между другото коментари за изкуството на Хипократ, които чак до времето на Парацелс (XV в.) оказват определящо влияние върху развитието на европейското лечителско изкуство.

Лечебната сила на скъпоценните камъни, особено на дванайсетте камъни, украсяващи нагръдника на първосвещенника, е описана от гръцкия епископ Епифаний от Елефтерополис към 400 г., но с критичната забележка, че при по-старите автори някои от нещата са твърде преувеличени. Епифаний все пак признава, че топазът помага при заболявания на очите, сапфирът при нечиста кожа и малки язви, ахатът срещу змийска отрова. От неговите указания Хилдегард, изглежда, не е приела нищо или почти нищо. Затова пък по всяка вероятност е познавала Константин Африкански и неговите медицински съчинения, в които той усърдно се занимава и с лечебната сила на камъните. Във времето, когато тя пише своята „Physica“, в библиотеката на епископ Бруно в Хилдесхайм със сигурност е имало най-малко осемнайсет съчинения на Константин. А кой знае колко преписа от тях са били притежание на бенедиктинските манастири в немскоговорящите земи. Франкският учен Егидус от Корбей например, по всяка вероятност бенедиктински монах, между другото е написал и коментари към терапевтичните указания на Константин, повечето от които били доста разточителни. Но и тук се срещат само незначителни аналогии с книгата на Хилдегард за скъпоценните камъни; за разлика от нея, която по принцип препоръчва външното им приложение, Константин Африкански се придържа все още към вътрешната употреба на стритите кристали.

Починалият през 636 г. архиепископ Исидоро Севилски в своите „Етимологии“ цитира почти дословно изводите на Плиний Стари за силата на камъните и тяхната принадлежност към планетите. И от него Хилдегард едва ли е черпила кой знае какви познания, това важи и за византиеца Михаил Пеел, който пише, че диамантът прогонва дявола, а аметистът главоболието и последиците от пиянството. Ясписът според него действа против епилепсията, кошмарите и болезнените подутини, смарагдът против проказа и кръвотечения. Най-близък до Св. Хилдегард и по време, и по същество изглежда е Марбод от Рен. Той е роден през 1035 г. в семейство на благородник, след завършване на образованието си поема катедрата по красноречие в училището в Анже. В продължение на четиринайсет години, от 1067 до 1081 г., Марбод ръководи този много прочут институт, някои от биографите му дори смятат, че той го е основал. През 1081 г. Марбод става архидякон в църквата в Анже, през 1096 г. е ръкоположен за епископ на Рен. Тази длъжност изпълнява до дълбока старост. Последните си години Марбод прекарва в бенедиктинския манастир „Св. Албин“ близо до Анже. След смъртта си през 1123 г. той оставя в наследство множество писания, между които и стихотворението „Liber lapidum seu de Gemmis“, състоящо се от 734 хексаметри.
Тъкмо това съчинение скоро става много популярно, и то почти до края на Средновековието. Разпространението му се осигурява чрез преводи на френски, италиански, датски езици и иврит. Книгата вероятно се е намирала не само в природонаучната библиотека на епископ Сивард от Осло, където Хилдегард е могла да я ползва, но почти със сигурност и в повечето манастири на бенедиктинците.

Като извор на своята наука за камъните Марбод посочва преди всичко легендарния арабски владетел на име Евакс, който се споменава и при Плиний Стари. Твърди се, че Евакс е изпратил съчинението си на римския император Тиберий в желанието си да го посвети в тайнството на камъните, познато, както твърди, на древните египтяни, то обаче трябвало да бъде пазено зорко от непросветените. Дали споменаването на писмата на Евакс от Плиний е негов литературен похват, си остава тайна, така както и въпросът дали наистина е имало такъв ориенталски владетел. Дори Готхолд Ефраим Лесинг се опитва усърдно, но напразно да идентифицира този Евакс, при това дори и обстойните занимания с текстовете на Плиний, отнасящи се до камъните, не му помагат много.

Не може дa се каже със сигурност дали С6. Хилдегард е познавала текстовете на Марбод. Но никак не звучи невероятно, че те са били на разположение в някой от манастирите, които е посещавала, не може също да се изключи, че Фолмар ги е познавал, същият Фолмар, който години наред работи като неин секретар. Той сигурно не само е записвал това, което тя му диктувала, не само е поправял нейния латински език граматически, а вероятно е бил и неин събеседник и й е съобщавал много неща.
Независимо от това дали Хилдегард е познавала „Хортулус“ на Валафрид Страбо и учението на Марбод за скъпоценните камъни или не тя почти нищо не взаимства от тях; от шейсетте скъпоценни и полускъпоценни камъни, чиято лечебна сила е възпята от Марбод, за своите терапевтични съвети тя избира по-малко от двайсет.

Самобитността на Хилдегард в лечението със скъпоценни камъни се очертава особено ярко, когато сравним отделните приложения. Марбод, както и всичките му предшественици, приписва на диаманта особени магически сили като те правят притежателя му непобедим и прогонват нощни духове и лоши сънища, ахатът според него действа и против отрови, дори и змийски, освен това той съхранява зрението, придава на този, който го носи, сила и го прави любимо същество на боговете и хората. Ако собственикът на яспис притежава „пречистен дух“, камъкът го пази от треска и воднянка, плюс това помага и при тежки раждания. Сапфирът запазва физическата бодрост до дълбоки старини, смъква високата температура, помага раните да зараснат по-бързо, облекчава главоболието и лекува гнойни възпаления на очите. Той предпазва също от силите на злото, дарява на този, който го носи, вътрешен мир и спомага молитвите му да бъдат чути, последното обаче важи само за „добродетелни и добри“ хора.
Халцедонът е един от камъните, които имат особено широк спектър на действие. Според Марбод той премахва всички болестотворни причини. Смарагдът дарява с жизненост, богатство и убедителност на речта. Наред с тези магически сили той притежава обаче и терапевтични свойства - подобрява зрението, лекува епилепсията и смъква температурата. Сардониксът, който в най-важния източник на Марбод, а именно при Евакс, изобщо не се споменава, според Марбод е камък, който може да помага само на скромни, благопристойни и срамежливи хора, тях обаче дарява със сила срещу всички притеснения в живота. За оникса Марбод не намира добри думи, напротив, според него той привлича лошите сънища и мъчителните нощни духове, той сее раздори и разпри, които най-добре се преодоляват с помощта на хризолит.

Сардерът, който също не се среща при Евакс, в съчиненията на Марбод не притежава нито добри, нито зли сили, същото важи и за хризопраза и за тъй наречения „карбункул“, берилът е пазител на съпружеската любов и личното достойнство, като допълнение помага при болни очи, задух, хълцане и чернодробни оплаквания; топазът действа добре при хемороиди и „пламенни вълни“. Не е известно дали тук става дума за изгаряния, силна треска или тъй наречените „горещи вълни“ по време на климактериума. Аметистът прогонва махмурлука, карнеолът помага при кръвотечение и гневлив темперамент, а хиацинтът при пътешествия в далечни страни предпазва от инфекции, дори от чума. Но и понятието „чума“ според днешните ни разбирания трябва да се тълкува предпазливо, защото преди тази болест да бъде пренесена от кръстоносци, завърнали се в Европа от Ориента, с това име се наричат инфекциите, разпространяващи се епидемично, но не и „черната смърт“.
За стомашни оплаквания, жълтеница и смущения в червата се препоръчва линкурий,* който не само по мнението на Марбод, но и на Хилдегард се получава от урината на риса. Марбод, от чиито обемисти съчинения тук споменаваме само онези камъни, които се срещат и при Хилдегард, е твърде скептичен по отношение на магическите им сили, затова пък почти безкритично приема всичко съдържащо се в литературните източници или народни поверия за техните медицински и терапевтични възможности.
Жълт сердолик. Б. пр.
26
Възгледите на Марбод и Хилдегард залечебните свойства на камъните се различават много, открит остава въпросът дали Хилдегард не е познавала неговите съчинения или не ги е вземала на сериозно. Но е твърде вероятно, че и тя, и секретарят й Фолмар са познавали съчиненията на Гален. Че книгите му като стандартни медицински справочници са били притежание на всички бенедиктински манастири, е извън всякакво съмнение, тъй като и през 1600 г. все още го наричат „мъж пратен от Бога“.
Който е готов да се разграничава до известна степен от онези фанатични изследователи на Хилдегард, които отричат всякакво самостоятелно мислене на игуменката от Бинген и за по-голяма прослава на Господа я превръщат в секретарка или нещо като записващо устройство на божествени видения и откровения, не може да не забележи абсолютната самобитност на природонаучните й писания. Въпреки че разполага с много възможности да преработва древни съчинения и вероятно познава част от тях, тя тръгва по собствени пътища и се придържа повече към устните предания отколкото към литературните образци.

Колкото и високо да ценим уникалната прорицателска и мистична дарба на Хилдегард от Бинген, тя е била одухотворена жена с аналитичен ум. Това особено убедително се потвърждава от писмата й, които безспорно са написани без чужда помощ, и от темпераментните й проповеди. Независимо дали упреква висшите духовници в Кьолн, че причината за широката популярност на сектата на катарите се крие в тяхната немощ, а не в лековерието на заблудените обикновени хора, или с голяма точност посочва грешките на управниците на манастирите, които се оплакват от упадъка на нравите и неподчинението в братствата като будният ум и бистрата мисъл на тази високообразована жена винаги се открояват ярко. Нейните често повтаряни думи, че в собствените си очи била необразована и можела да служи единствено като рупор на Бога „подобно на тромпет“, очевидно са израз на онова смирение, което особено в ранното Средновековие е неразделна част от религиозните нрави.
27
Съчиненията на Хилдегард за природата, написани между 1150 и 1160 г. във време, когато историята на медицината се развива почти драматично, са плод на богат житейски опит; самата тя подчертава, че е изследвала нещата от природата в продължение на осем години. Освен това в нейните съчинения, а това важи и за главите, които се занимават с лечението със скъпоценни камъни, между латинските формулировки се срещат и много изрази на средновисоконемски език. С това те се различават ясно от записите на нейните видения, които са на чист латински език. Този факт, от една страна, е доказателство за това, че Хилдегард е черпила знанията си от народната медицина, от друга, той ни дава любопитни сведения за езика на тогавашното време.
За разлика от широко разпространеното учение на Марбод за камъните, тъй наречения „Lapidarius“, съчинението на Хилдегард за скъпоценните камъни, кой знае защо, не се радва на широка известност. То е издадено само два пъти: през 1533 и 1544 г. в Страсбург, после остава почти забравено чак до нашия век.

Заниманията със същността, символиката и лечебните свойства на скъпоценните камъни, започнали през древността и преминали през раннохристиянските автори, не прекъсват и през средните векове. Природонаучните писания на Хилдегард следователно съвсем не са изолиран случай, въпреки че нейните схващания очевидно се различават от тези на повечето й предшественици и съвременници. Заниманията с природата не само в средните векове са съдържали и мистичен елемент, но по онова време той е изразен особено силно. От една страна, защото човешкият организъм се възприема в три значения като тяло, вместилище на душата и част от тялото Христово, т.е. на църквата; от друга, защото благодарение на високо развитото космическо усещане за живота се гледа на сътворението, създателя и творението като на взаимосвързано единство. Не случайно църковният отец Августин смята, че познанието за природата е неотменима предпоставка за разбирането на Библията, а в пролога към „Speculum naturalae“ на Винсенс от Бове скъпоценните камъни играят важна, макар и предимно алегорична роля. Скъпоценните камъни, символичното им съдържание, цветовете и свойствата им се споменават в коментари към Библията, набожни трактати и проповеди чак go XVII в. Богословите ползват като източник не само книгата „Битие“ и „Тайното Откровение“, където са описани скъпоценните камъни, залежите и произхода им, но и книгата „Изход“, а също така и текстове при Иезекиил и Иов. Всичко това красноречиво говори за значението, което тайната на тези камъни е имала за жадния за знания човек от най-ранни времена.

Естествено, скъпоценните камъни както в днешни времена, така и в късноантичната епоха и в средните векове служат също и на потребността от луксозни предмети и страстта към разкоша, и то не само на господстващата „класа“ свидетелства за това намираме при писатели като Тертулиан, Климент от Александрия, Василий Велики или Грегор от Нациан. Тертулиан например пише: „Един милион сестерции се нанизват върху конопен конец, върху нежен врат се разнасят цели селски имения и градски къщи, изящни ушенца стават причина да се похарчват цели състояния, всеки пръст на лявата ръка съсипва цяла торба с пари. Страстта към разкоша отива толкова далече, че отделни дамички разнасят по тялото си всички приходи от един имот.“

И все пак религиите си поставяли по-важна задача - укрепването на душевните сили на човека. А това все пак е и основното призвание на психиатрите в днешно време, тяхната помощ се търси все по-често по целия свят като това е признак, че все повече загубваме онова равновесие между телесното и духовното, което едно време е било в центъра на космическия мироглед, че не можем да запазим хармонията на живота си само благодарение на техническия прогрес и застраховките за всички възможни случаи.
Предпоставка за тази вътрешна хармония, необходима, за да усетим лечебните сили на природата, е духовната концентрация, която твърде често отстъпва на житейската борба за материални облаги и блокира всички наши душевни способности.
Когато става въпрос са лечебните сили на природата, се изисква лечителят да обръща цялото си внимание към болния, а пациентът да има пълно доверие в лечителя си; това че тези условия често липсват, в много от случаите е и следствие от неуспехите на академичната медицина.
Лечението с кристали не на последно място е медитативен процес, който преди всичко служи на душевното пречистване, на това човек да осъзнае психическите си проблеми, а това от своя страна води човека към почти забравеното начало на самоосъзнаването. Не в модния, еманципаторски смисъл, а в смисъл на душевното приобщаване към космоса, на вглеждането в проблеми, изтласкани от съзнанието, а може би и в смисъл на свободното от завист самоограничение, приемайки отреденото в живота място, и на отказ от необосновани честолюбиви стремежи.
На тази душевна основа съществува множество от възможности за лечение и освещаване, както ги познаваме например от докосването на Бибилията с ръка, но тук трябва да се причисляват и практиките в другите религии, които не би трябвало да осмиваме или смятаме за илюзорни, само защото не ги познаваме и заради това не разбираме.

Често научаваме за опити да се лекуват болести чрез трептения, подобни на методите на природната медицина в античния свят и днес още, или по-скоро отново, при редица душевни страдания се прилага терапия с музика. Научаваме, че топлинни лъчи разгръщат лечебните си свойства в организма, че звукови вълни разрушават камъни във вътрешността на тялото ни или ни дават изображение на още нероденото дете. Тези неща преди няколко години или векове са изглеждали просто неосъществими.